Преподобномъченик Евтимий Нови от Света гора († 1 май, 22.03.1814 )
Отечество на този нов подвижник Христов, св. преподобномъченик Евтимий, бе селцето Димицани в Пелопонес. Той се роди от благочестиви родители, Панайот и Мария. Освен Евтимия Панайот имаше още три сина – Георги, Христ и Иоан, и една дъщеря на име Екатерина. От тях Евтимий бе най-младия и в св. Кръщение бе наречен Елефтерий поради следния забележителен случай. Когато настана времето майка му да го роди, тя изпитваше нетърпими болки, а младенецът не само не даваше никаква надежда за идването си на бял свят, но като друг Вениамин (Бит. 35:18) подложи на опасност живота и на майка си. Страдайки по тоя начин и изгубила надежда на помощта и човешката вещина, майка му със сълзи се обърна в гореща молитва към небесния Лекар и Неговия угодник, свети мъченик Елефтерий, и просеше небесният Творец, по ходатайството на светия мъченик, да я освободи от тежкото бреме, при което тя обещаваше да нарече рожбата си Елефтерий, ако бъде от мъжки пол. Небесният Лекар, Който винаги помага скоро на призоваващите Го с вяра и съкрушено сърце, чу молитвата на Своята рабиня, облекчи страданията ù и заедно с това на тоя свят се роди този чуден младенец, когото поради дадения обет майка му нарече Елефтерий.
Когато Елефтерий достигна такава възраст, че беше в състояние да възприема книжната наука, родителите му го дадоха да учи в началното селско училище. Обладател на прекрасни природни дарования и неотслабващ в прилежността, за кратко време той изучи първоначалното четмо и писмо и после се прехвърли във висшето елинско училище, където вече наедно с родния си брат Иоан изучаваше граматиката и другите преподавани там предмети. След като прекараха в това учебно заведение известно време, двамата братя се преместиха в Константинопол, в училището Куручешме*. Щом преминаха обучението в това училище, те напуснаха Константинопол и се упътиха към Яш, при своя баща, който се намираше там с по-големите им двама братя по търговски дела.
*Куручешмe– предградие на Константинопол на Босфора. Там преди съществувало „Народното“ училище, което сега се намира на Фенер, близо до Патриаршията.
След двугодишно пребиваване в Яш в Елефтериевата душа се зароди блага мисъл — да се отправи към Света Гора Атон и да стане монах. Затова, като се скри от баща си и братята си, той бързо като птица полетя от суетния свят към тихото пристанище на Христовите подвижници, пребиваващи на Света Гора. Но преди да достигне желаната цел, Богу бе угодно да изпита търпението му с огромни трудности.
Тъй, когато искаше да отиде на Света Гора през Константинопол, на пътя му се изпречиха непредвидени препятствия поради войната между Русия и Турция, и затуй той се упъти към Одеса с надеждата оттам да се добере по някакъв начин до Атон. Но и тук се натъкна на пречки и с тъга се върна обратно в Букурещ. Тук Елефтерий се запозна с френския консул и един руски чиновник, при които стоя половин година, ползувайки се от тяхното покровителство.
По това време ненавистникът на доброто и на човешкото спасение, дяволът, почна да го прелъстява със светски прелести и да разпалва младото му сърце със сладострастие, в което и сполучи. Елефтерий се увлече в бездната на порока и, като угаси в себе си светата искра на благочестието, отдаде се на всякакъв род греховни удоволствия с всичкия жар на юношеската страстност.
Но тъй като за греховния живот са нужни и парични средства, той често изпадаше в големи дългове.
Порочният живот обаче не се ограничи единствено с угаждане на плътта, но поиска от него още по-голяма жертва. Ето как стана това:
Него време в Букурещ имаше турски посланици, пратени за преговори с Русия. Елефтерий се яви при тях и се присламчи към едного от тия турци. Той стори това отчасти, за да може под тяхно покровителство по-безнаказано да се наслаждава на всякакви удоволствия, а отчасти и надявайки се с помощта на турците да достигне Константинопол, понеже, като се пресити с греховен живот, вече бе започнал да скучае (за тая скука по-късно разправяше сам преподобномъченикът), което винаги става с душата на грешника, както твърди свети Иоан Лествичник.
Не подир дълго посланиците на Високата Порта заминаха за Шумен. Тук те се задържаха поради разни обстоятелства. Пребиваването в Шумен се оказа за Елефтерия съдбоносно обстоятелство в безпорядъчния негов живот. Като се теготеше от мудността на пътешествието, а и от грубото отношение на своя господар, той изпадаше в отчаяние, изходът от което му се виждаше един-единствен: да приеме мохамеданската вяра. Скоро за изпълнението на това намерение се представи и случай. Един от Елефтериевите спътници, адрианополецът Константин, бивш християнин, който не преди много бе станал мохамеданин, взе да предумва Елефтерия да приеме мохамеданството и го склони да идат заедно при намиращия се там рейс-ефенди (турски министър на външните дела) Галина и пред него да се отрече от Христа. Нещастният Елефтерий послуша тоя пагубен другарски съвет и замени вярата в сладчайшия Иисус с вяра в лъжепророка Мохамед, а след три дни биде и обрязан. Ала благодатта на Всесветия Дух явно не го бе оставила докрай — страдайки от непоносимата болка на обрязването, той си спомняше отеческото благочестие, чистотата на християнската вяра и, като се окайваше, с трепет взе да призовава името на сладчайшия Иисус. Спомни си той и милосърдието на небесния Отец, готов пак да приеме обръщащия се блуден син и с всички сили на душата си желаеше да призовава Неговата божествена помощ; ето защо той прибягна към едничко средство — сълзите, и като втори Петър плачеше горчиво за своето падение. Като видя неговите сълзи на истинно разкаяние, милосърдният наш Господ Иисус Христос милостиво погледна на каещия се, както някога бе погледнал Той и на първовърховния Свой апостол.
Като се съкрушаваше за отричането си и чувствуваше в сърцето си всичката тежест на своето падение, в кръга на другарите си той вече се видеше съвсем не такъв, какъвто му приличаше да изглежда. Ето защо хората на рейс-ефенди, подозирайки у него намерение да избяга, старателно го пазеха и не му позволяваха да се отлъчва от дома. При това те усърдно следяха всички негови думи и движения.
Един ден Елефтериевите другари видяха на него кръстче* и начаса го снеха от него с ругатни, та го показаха на рейс-ефенди, обвинявайки Елефтерия, че и след приемане на мохамеданския закон не престава да носи на себе си кръста, символ на християнството. Рейс-ефенди изслуша обвинението им и рече:
Нужно е да отбележим, че и след отричането си от Христа Елефтерий продължил да носи своя обичаен кръст, който останал на него като белег от предишното му благочестие.
– Решид (мюсюлманското име на Елефтерия) изобщо не заслужава осъждане за това, че носи на себе си кръст, тъй като в течение на тези няколко дни той не е можел да познае всичката сладост на нашата вяра. Оставете го, той сам след време ще дойде до богопознанието.
Слушайки тези успокоителни думи на господаря си, слугите замлъкнаха за известно време. След четиримесечно пребиваване в Шумен ефенди с цялата си свита се отправи към Одрин; там го последва и Елефтерий, към когото по това време мнозина от хората на рейс-ефенди се отнасяха враждебно, тъй като не им се нравеше ласкавото отношение на ефенди с Елефтерия; поради това последният се страхуваше да не би някак да го убият от злоба по пътя и да умре той в мюсюлманската вяра. Ето защо още щом стигнаха в Одрин Елефтерий се скри от тях избяга в митрополията; като узна, че митрополит Кирил (този Кирил по-късно стана Константинополски патриарх) извършва в църквата вечерно богослужение поради съботния ден, Елефтерий начаса се запъти натам. Дълбоко потресен бе нещастникът, когато видя тук дякона да кади народа извън храма; отстъпникът напълно съзна, че единствено той се лишава от благодатта на свещения тамян. Той беше готов да се разридае за окаяността си, но за да не се издаде пред стоящите там християни, той сдържà сълзите си и обясни, че е дошъл от Константинопол при митрополита с необходими писма, които му е заръчано да предаде лично на владиката. Като узна това от дякона, митрополитът, който не искаше да остави вечерното богослужение, посла епитропа на църквата да научи нещо повече за писмоносеца, за желанието му да види владиката, и да вземе от него писмата. Виждайки такъв обрат, Елефтерий рече на себе си: „нещастната надежда ме измами“, и като отведе настрана епитропа, разказа му за отричането си и го замоли да му даде гръцки дрехи. Щом чу за такава важна работа, при това по време, когато в Одрин влизаше турски аскер, от страх ли да не понесат нещо неприятно тамошните християни, или пък от немилосърдие, ала епитропът отхвърли молбата на нещастния отреченик и го прогони. Но тази несполука не отслаби Елефтериевата любов и ревност към християнската вяра и той не губеше надежда за спасението си. Веднъж той срещна един добронамерен християнин, комуто разказа накратко за своето безизходно положение и убедително го молеше да му донесе гръцки дрехи на уречено място и час.
Добрият християнин изпълни желанието на Елефтерия; но по действието на лукавия и тая негова мисъл остана неизпълнена, и той не можа да се укрие от слугите на рейс-ефенди; затова изглеждаше мрачен и печален, а нерядко и сълзи проливаше, понеже „весело сърце прави лицето весело, а при сърдечна скръб духът отпада“, както казва Премъдрият (Притч. 15:13). Като го гледаха, едни от слугите му се надсмиваха, други пък се стараеха всячески да го ободряват; особено господарят му, виждайки своя новообърнал се раб в такова състояние, обсипваше го с ласки, само и само да го утеши; той дори го нарече свой син, но тези душепагубни утешения бяха далечни на Елефтериевата душа, която тъгуваше за небесното отечество. Като слушаше суетните обещания на ефендито, нещастният отстъпник му каза, че е опечален зарад майка си, а между това въпиеше мислено със словата на Пророка: „разпали се сърцето ми и вътрешностите ми се измениха поради окаяното ми отричане от Тебе, Христе!“
След като престояха в Одрин повече от три месеца, турците се върнаха най-после в Константинопол. Но и тук нещастният Елефтерий нямаше разрешение на воля да излиза от дома, тук надзора над него бе засилен, както бе и в Шумен. Изгубил всяка надежда на човешки средства за освобождаване, той прибягна с топли молби и горчиви сълзи към готовата Застъпница на каещите се грешници – Пресвета Богородица, Която от все душа молеше да го измъкне от погибелната дълбина и да бъде нему, като на друга Мария Египетска, Ходатайка и Поръчителка пред Своя Син и Бог, от Когото той безумно се отрече. И моленията на каещия се отстъпник не останаха напразни, всемилостивата Владичица не презря горчивите му сълзи и тежки въздишки, понеже скоро, при небесната помощ и под покрова Божий, му се удаде случай да избяга от тая къща. Но, види се, врагът на човешкото спасение не искаше да изпусне из ноктите си жертвата и хитро се опитваше да отслаби и измени светата решимост и благочестивото настроение на Елефтериевата душа – той му тури нова клопка в пътя на обръщането му към истинската вяра. Не щеш ли, донасят му дар от жената на рейс-ефенди драгоценни одежди и обещания за още по-големи блага. А мъжественият Елефтери, като видя коварството дяволово, присмя се в душата си на козните му; впрочем той прие всичко пратено с престорена радост и удоволствие и чрез донеслия това раб изказа към пратилите го своята велика благодарност. Цялата нощ след тая прелъстителна постъпка разкаяният Елефтерий прекара в топли молби и сълзи, просейки от Небесната Царица да му посочи начин и сгода да се скрие от рейс-ефендито. На заранта, когато слънцето едва бе взело да разлива живителни лъчи и да злати планинските хребети, Елефтерий въздигна очите и ума си към невидимото Слънце на правдата, Христос, и Го молеше да му бъде светилник и пътеводител, а враговете му да порази с тъма, да не би да му попречат да избяга от омразния нему дом, та да подири небесния Жених, като невестата, изобразена в книга Песен на песните (Песен на песн. 3:1). С тая молитва, запазван от Бога, той излезе оттам незабелязан от никого.
Като се избави от погибелното общество, той почти с бързината на птица побягна право в патриаршеския дом, намери там един познат нему духовник, родом от Пелопонес, изповяда му всичко за себе си подробно, и след това го замоли да му даде християнски дрехи. Ала духовникът, дали поради невъзможност да намери такива дрехи или от страх, не изпълни Елефтериевата просба и като му каза само няколко душеполезни думи, отпусна го да си иде смиром.
Елефтерий си тръгна от духовника и побърза да отиде в дома на Руското посолство. Едва тук той си взе свободно дъх и от дълбините на изстрадалото си сърце гръмко извика: „Слава на Тебе, Христе Боже, че ме изведе от ада и смъртната тъма!“
Всички от посолството се изумиха, виждайки Елефтерия в турски дрехи, понеже го знаеха отпреди като християнин (още когато живееше в Константинопол той нерядко посещаваше руското посолство и затуй всички там го знаеха като християнин). Щом узнаха от него всичко случило се, русите изпитаха болка в душата, свалиха му турските дрехи и го облякоха в християнски, и прославиха Бога за освобождаването на Неговия раб от пастта на душегубния змей. Четири дни подир това се намери кораб, отправен към Стримонския залив, който обаче трябваше да се отбие и на Света Гора. С него отплава и Елефтерий. Спътник му беше един боголюбив християнин от Пелопонес на име Иоан. Този христолюбив Иоан се готвеше вече да отплава с друг кораб за Русия, но като узна от Елефтерия всички сполетели го злощастия, реши да го съпътствува до Света Гора Атон. Когато стигнаха Света Гора, корабът хвърли котва на пристанището на Свето-Атанасиевата лавра. Тук срещнаха светейшия бивш Константинополски патриарх Григорий, пребиваващ там на покой. С дълбока скръб Елефтерий разказа на светителя всички подробности на живота си. И великата душа на патриарха с болка съчувствуваше и състрадаваше на отстъпника от Бога. Като слушаше разказа му, патриархът възнасяше благодарност Богу, Който не желае смъртта на грешника, за преславното освобождаване на Елефтерия от дяволските примки. А боголюбивия му спътник благослови и му обеща велика награда от Христа Бога за неговото братолюбие, отпусна го с мир, като му заповяда на никого другиго да не разказва за тоя случай. А Елефтерия задържа при себе си и му нареди да ходи всеки ден при благоговейния и добродетелен духовник на лаврата Мелетий, родом от Крит, за да слуша умилостивителни молитви според устава на Църквата.
След четирийсет дни Елефтерий биде помазан със св. миро и по такъв начин се избави от плена на всегубителя, отново възприе името християнин и пак бе вписан в книгата на живота, като стана раб Христов. Щом получи печата на Светия Дух, той пак стана съгражданин на ангелите, чедо Божие и сънаследник Христов.
Като се укрепи духовно и се изпълни с безмерна света радост, Елефтерий напусна Лаврата и отиде в скита „Св. Анна“, там се яви на свещения и велик мъж, иерея Василия, който вече бе представил на Христа като мъченици няколко отстъпници от православната вяра, бидейки техен ръководител и спътник до страдалческия подвиг, понякога дори туряйки в опасност живота си и изразходвайки немалко от оскъдните си средства. Пред този духовен мъж Елефтерий изповяда целия си минал живот със сърце съкрушено и смирен дух.
Преизпълнен със състрадание и милосърдие към Елефтерия, този мъж с блажена душа го задържа при себе си, много го утешаваше и успокояваше духовно и телесно. Елефтерий остана при него двайсет дни, подвизавайки се с всички сили в отшелническите трудове, след които взе да умолява наставника си да го благослови на път за Константинопол, гдето да предаде себе си на мъчения. Дълго не се съгласяваше духовникът на това, но накрая, макар и против волята си, се склони на желанието му и му даде такава заповед: ако бъде познат от самите турци, нека тогава да встъпи в мъченическия подвиг; а в противен случай да не дръзва да се излага на опасност. Трогнат от Божието милосърдие към него, Елефтерий с радост прие заповедта на стареца и като взе благословение и напътствена молитва от благочестивия старец, се отправи за Константинопол. Тук той неведнъж се виждаше с познатите му шестима роби на рейс-ефенди, но по знайни единствено на Бога съдби нито те, нито някой друг от мюсюлманите не го позна. Тази несполука го опечали и той с преливащо от скръб сърце отиде при преждеречения духовник от патриаршеския дом, разказа му за себе си, а също му яви и заповедта на стареца си, която се бе решил на наруши и да се отдаде драговолно в ръцете на мюсюлманите, понеже не може вече да търпи обгарящия го отвътре пламък на любовта към Христа. Но духовникът го посъветва да не престъпва заповедта на стареца и всячески се стараеше да го убеди да се откаже от намерението си, но след дълга съпротива от страна на Елефтерия, който желаеше да пролее кръвта си за Христа, го благослови и му пожела благополучно да завърши високия и свещен подвиг. И тъй, на следния ден – това бе Преображение на Господа нашего Иисуса Христа – след като се причасти със светите Христови Тайни и се въоръжи с това страшно за демоните оръжие, Елефтерий дръзновено се запъти да се предаде в ръцете на турците, но по неизповедимите пътища на Божия промисъл по пътя го срещна светогорския монах Панкратий, родом от Пелопонес. На въпроса му Елефтерий чистосърдечно му разказа като на свой познат за намерението си, но благоразумният Панкратий го посъветва по-добре да се върне на Света Гора, да се посвети на аскетически подвизи, за да изпита по-точно и съвършено себе си и по такъв начин, като се укрепи духом и телом и стане по-твърд в намерението и желанието си, тогава да встъпи във високия и страшен подвиг на мъченичеството. Панкратий отслаби разгорещеността на Елефтерия и тоя се реши да отложи до време изпълнението на намерението си и като послуша здравия съвет на своя доброжелател, реши да се върне на Света Гора. Ала ненавистникът на доброто, изконният враг на рода человечески, дяволът, знаейки, че Елефтерий в ревността си, пък и живеейки сред добродетелните атонски старци, може и сам да възлезе на върха на добродетелите, взе да го смущава с различни помисли, като отначало го убеждаваше да иде в Иерусалим, после в Синай, а сетне и на някое друго място. Блаженият обаче позна в тези внушения хитростта на дявола, който иска да го отклони от истинския му път и с Божия помощ не съизволи на лукавите внушения, но отплава за Света Гора заедно с проигумена на Дохиарската света обител, Евгений Митилински. Щом стигната на Света Гора, Елефтерий остана при него два месеца, а сетне се пресели в Есфигменската обител. Оттам не след дълго пак се върна в Дохиар. Тук той узна от един йеромонах на име Доситей, че в Иверската обител е братовчед му Онуфрий и от радост се разплака, предполагайки, че с негова помощ ще успее да осъществи намерението си. Но от друга страна, като се срамуваше от отричането си, не отиде тогава при Онуфрия, макар Доситей да го подканяше да го стори, но вместо това след известно време се засели в пирга (отбранителна кула), принадлежащ на Ставроникитската обител, при духовника Кирил Митилински. Последният прие изповедта му и го отпрати в свещения скит на честния и славен Пророк и Предтеча Господен Иоан при духовника о. Харалампий.
По пътя към тоя скит Елефтерий се отби в Иверската обител, за да се види там с брата си Онуфрия. Дълбоко трогателна бе тая тяхна среща. Потресеният до глъбините на душата си Онуфрий безутешно ридаеше за великото нещастие, постигнало Елефтерия. Та какви горчиви слова не изрече той тогава? „Лют звяр“, казваше той, „като втори Иаков те е погълнал, брате! (Бит. 37:33) Лют кръвопиец те е разкъсал, Елефтерие“ и много други подобни думи редеше той пред брата си. И Елефтерий проливаше ручеи сълзи от очите си. Ето тъй получи той велика полза от своя брат и се упъти към споменатия духовник Харалампий. Подир двайсет и девет дни, по усилната Онуфриева молба, при себе си прие Елефтерия пребиваващият в същия Предтечев скит и прославеният с духовна разсъдителност духовник йеромонах Никифор. След като се изповяда искрено пред новия си духовник, Елефтерий с радост изпълни определената му епитимия. Първата му победа над дявола под това ново ръководство бе победата над страстта чревоугодие. Веднъж, като се измъчваше от дългия пост и въздържание, той видя няколко луковици. Тутакси му мина мисъл тайно да изяде едната, а между това беше му заповядано да не яде нищо друго, освен сух хляб и вода. Когато в деветия час (15 ч.) му дадоха хляб и вода и донеслият ги си отиде, Елефтерий взе луковицата, за да я изяде, но като си спомни за греха непослушание и тайноядство, блаженият се ужаси, понеже в същия миг го налегнаха с непомерна тежест разни противящи се един другиму помисли, с които той се бори цели три часа, докато най-после с гняв тръшна луковицата на земята, стъпка я и вкуси само хляб и вода (подобен случай виждаме и в житието на св. Сава Освещени, имаме предвид как той постъпил с ябълката).
Но кой ли може достойно да разкаже за Евтимиевите подвизи – за безмерния му пост, бдение, сълзи, сърдечно съкрушение, кротост, постоянно внимание към себе си, ласкавост към всички, безмълвие, мълчание и състрадание към ближните? Ето тъй за кратко време Елефтерий достигна съвършенство в добродетелите и покори плътта на духа. Душата му, обзета от пламенна любов към Бога, вече не се прилепяше към нищо временно и тленно. Между това в тая негова душа все по-силно и по-силно се разпалваше огненото желание за мъченичество, тъй че накрая той яви на духовния си отец своето неизменно намерение да встъпи в мъченически подвиг и просеше от него съгласие за това. Но опитният старец не се склони начаса към това му желание, а му заповяда да удвои подвизите си и още по-усърдно да проси от Бога милост. Блаженият го послуша и като прие старческата повеля, удвои поста си, бдението, молитвите и сълзите. И, което беше особено достойно за удивление, намирайки се в такова злострадание, Евтимиевото лице всякога сияеше и той беше непрестанно весел. Освен с извънмерните свои подвизи, Христовият подвижник се занимаваше с четене на божественото Евангелие и други душеполезни книги. Четейки в новия мъченикослов за подвижниците и победите на светите новомъченици, у него все повече и повече се разгаряше желанието за мъченичество; когато пък му изобразяваха мъчнотата на тоя подвиг, нетърпимостта на мъките, лютостта на мъчителите и проч., той винаги отговаряше по един и същ начин: „Аз никога не размислям за подобни беди и трудности и не ги измервам, но чувствувам само велика печал и неизразима болка в сърцето си, че нямам хиляди тела, та всичките да ги предам на мъченически страдания, и хиляди глави – да бъдат те заклани зарад любовта към Христа.“
Веднъж Елефтерий помоли грижещия се за него старец Акакий (Никифоров ученик), да извърши молитва към Бога и да узнае достоверно, има ли Божия воля да приеме той мъчение и как да се представи на мъчителите – сам ли да се издаде или да чака, докле те го познаят и го уловят. Като считаше такова дело по-високо от достойнството си, Акакий отказа да изпълни просбата му, но Елефтерий не преставаше усърдно да проси и умолява за това. „Чедо! – каза му веднъж Акакий. – При все, че не съм достоен, но поради християнска любов и заради Господнята заповед се помолих Богу за тебе и получих извещение, че волята на Твореца небесен е да встъпиш в мъченическия подвиг; при това ти си длъжен сам да отидеш и да изповядаш името Христово пред мъчителите, тъй както сам си се отрекъл от Господа: противното обикновено се изцерява чрез противно“. Като чу това, блаженият се изпълни с радост и духовно веселие и от тоя ден още повече увеличи подвизите си, измолвайки от Бога да ускори времето за извършване на мъченичеството.
Него време светият страдалец се сдоби от Бога с такова умиление и плач, че никой не го виждаше без сълзи и въздишания – без тях той дори не се хранеше. Помнейки падението си, той подобно на пророк Давида казваше: „забравям и хляба си да ям от гласа на моите въздишания“ (Пс. 101:5-6).
Вървейки неотклонно по пътя на подвижничеството и винаги с една само мисъл – за мъченичество, една нощ Елефтерий вижда на сън, че той сякаш бе нейде извън килията си, цял облян в светлина, излизаща от кръст, който се състоеше от светли звезди и се виждаше на източната страна на небосвода. Изумление и удивление завладяха Елефтерия, но заедно с това в сърдцето му затрептя неизразима радост. Близо до кръста той забеляза прекрасен момък, който му рече: „Елефтерий, ето оръжието, с чиято сила първият християнски цар, великият Константин, надви враговете си – вземи го и ти, и тръгвай в своя път“. Като се пробуди подир това видение, той падна нàземи и с обилни сълзи славеше Бога и Му благодареше. Това знамение го уверяваше във волята Божия и му бе най-силна подбуда към мъченически подвиг. По своето смиреномъдрие той го запази в тайна до самия час, в който се отправи на мъченичество.
Отивайки на страдания, той разказа и за друго свое утешително видение. „Веднъж – казваше, – видях един висок и прекрасен трон, а на него с велика слава и благолепие седеше Пресветата Богородица; около трона стоеше безчислено множество воини и слуги, всеки от които извършваше поклонение пред Божията Майка и сетне се отдръпваше. Тогава и аз, като другите, с велик страх и съзнание за недостойнството си, се доближих до Нея и ù се поклоних. Богородица положи ръката Си върху моята глава и я задържа така няколко минути; тогава аз се събудих и почувствувах в сърцето си невъобразима радост, а скоро след това от очите ми неволно рукнаха сълзи като изобилни ручеи и твърде много усладиха душата ми“.
Не са ли това явни доказателства за великото попечение на Божията Майка за Елефтерия?! Подир тоя случай пламъкът в душата му се разгоря с още по-голяма сила и той пак замоли за благословение и молитви да се отправи в избрания от него път, но като видя как никой не се съгласи с намерението му, наскърби се и стана печален; а после почна тъй настойчиво да проси съгласие, че благочестивите старци, макар и неохотно, се видяха принудени да му дадат своето благословение. И тъй като Елефтерий се готвеше за заклание Христа ради, то, за да бъде всецяло посветен на Христа, той прие пострижение в ангелския образ с името Евтимий.
Един ден неговият старец Акакий му разказваше за славата, която мъчениците имат на небесата и за тяхното дръзновение пред престола Божий в ходатайството за всички просещи тяхната помощ. Старецът го помоли и той, в часа на мъченическата си кончина, да измоли от Всевишния по-скоро да го освободи от тялото и да го удостои на небесата да бъде заедно с Евтимия. По своето смиреномъдрие Евтимий отначало се отказваше от това, като наричаше себе си чужд на такова дръзновение, ала понеже Акакий още по-настоятелно взе да го убеждава, каза му: „Не е още воля Божия, отче, да си отидеш от тоя живот – подир мен тук ще дойде при вас друг брат, когото моля да възлюбите и за когото да се погрижите, както за мен, понеже той също ще потегли към висините по пътя на мъченичеството“. Предсказанието на блажения напълно се оправдало, тъй като скоро след свещената му смърт на негово място там дошъл св. Игнатий Старозагорски (паметта му се празнува на 20 октомври).
Веднъж Акакий намери в Евтимиевата килия бележка, в която бяха написани числа: пет хиляди, две хиляди, три хиляди и т. н. „Какво е това? – го запита старецът.“ „Отче, тъй като възнамеряваме да се отправим на път, а на кораба аз не ще мога да изпълнявам възложеното ми правило, затова го удвоявам сега, та да не бъда осъден като ленив раб“. Акакий одобри, че е тъй добросъвестен в изпълняване на монашеското си правило, похвали вниманието му към своите задължения и тая му подготовка за заколение заради любовта към Христа.
Ала и врагът на всяко добро не дремеше в това време – за да отклони Евтимия от мъченичеството, той се опитваше да всее в душата му боязън. Тъй една нощ Евтимий вижда насъне, че уж при него са се скупчили тълпа от безобразни етиопци, които отначало вдигаха ужасен шум, а после разпалиха голям огън и като се обърнаха към Евтимия, рекоха: „Ето, човекът тръгнал на мъчения, а не мисли, че ще му надвием. Я да го хвърлим в тоя огън, па да видим може ли претърпя мъченичество!“ – и начаса сякаш наистина го хващат и се канят да го метнат насред пламъците.
Евтимий се разбуди и призова Бога на помощ, като по такъв начин се избави от дяволското наваждение.
Най-накрая настъпи отдавна чаканият ден Евтимий да се отправи на свят и богоприятен път. По пътя той се отби в Иверската обител, за да се прости с Онуфрия. Умилително бе това тяхно прощаване, подир което Онуфрий заведе Евтимия в храма на Пресвета Богородица Вратарница и като го приведе близо до чудотворния ù лик, рече през сълзи: „В Твои ръце, Владичице, предавам тоя доброволен мъченик; бъди му, Всенепорочна, врата в Царството небесно, укрепи го на бран против видимите и невидими врагове, и го представи на Твоя Син и Бог жертва съвършена и богоугодна.
И ето, на 21-и февруари, изпращан от мнозина отци, Евтимий се прости със Света Гора, имайки за спътник едного от послушниците на духовния си отец, на име Григорий, пратен с него по молба на Онуфрия. След като претърпяха големи бури и беди, напратени в морето от дявола, на 2-и март те стигнаха в Калипол. Като узна, че тук се намират трима паши заедно с огромен турски аскер, и че има също някои от хората на рейс-ефенди, Евтимий, подтикван от велика ревност по мъченичеството, рече на Григория: „Отче, ето и тук има турци, какво ми пречи да засвидетелствувам пред тях правата си вяра? И тук мога да извърша моя подвиг.“ О, боголюбива мисъл! О, огнена любов към Христа! „Ето турци, казва блаженият, какво ми пречи да приема още тук жадуваната смърт?“ С тези възторжени слова той се уподобява на евнуха на Кандакия, който пламнал от сърдечна ревност, казва на св. ап. Филип: „ето вода, какво ми пречи да се кръстя?“ (Деян. 8:36). Каквото усърдие имал вторият да се кръсти във вода, такова имаше и Евтимий да се кръсти в собствената си кръв – най-трудното от всички кръщения. Ала Григорий не се склони на това негово пламенно желание; в този град над него извършиха само елеосвещение, после и двамата се приобщиха със св. Христови Тайни и в деветия ден на същия месец отидоха оттам в Артаки. Тук чуха акатистната похвала към Божията Майка и отново се причастиха със светите Тайни. Напускайки Артаки, на 19-и март, четвъртък на шестата великопостна седмица те стигнаха в Галата Константинополска и се установиха у един благочестив християнин на име Григорий, който ги прие като Божии люде и им служеше с голямо внимание.
На връх Цветница над Евтимий отново биде извършено свето Елеосвещение и пак двамата се приобщиха с Пречистите Тайни. А в самата Неделя Цветница те още веднъж се удостоиха с приемането на тоя пренебесен Дар, на божествената литургия в храма на светия Предтеча; след литургията се упътиха направо към един кефалонийски кораб, чийто капитан ги прие с радост и любов. Там Евтимий свали от себе си монашеските одежди и се облече в приготвените отпреди турски дрехи. Тогава той се поклони на спътника си Григорий и му рече:
– Благослови, отче, твоя слуга и брат! Бог да ви въздаде за всички благодеяния, които оказахте на мене, недостойния, и тебе да награди с небесни дарове за труда.
Съкруши се от това Григориевото сърце и той взе да пролива сълзи поради раздялата си с Евтимия.
– Не пробуждай скръб в сърцето ми, отче, с тия си сълзи, а по-добре умолявай Бога да ми помогне да победя врага дявола и мъжествено да свърша великия подвиг. После, като даде последно целование во Христе на Григория и на всички намиращи се там християни, стоящи с открити глави и дивящи се на неговото мъжество, блаженият взе в ръцете си кръст и върбова клонка, получени от него в църквата на светия Предтеча, и въоръжен с тези оръжия, слезе от кораба на брега и храбро тръгна да подири, като възпяваната в „Песента на песните“ невяста, своя пресладък и тайнствен Жених. Изглежда, че тоя сладчайши Годеник, Пастир и Посетител на душите ни, никъде другаде не можеше да бъде намерен от Евтимия тъй скоро, както в двореца на тираните и властниците; затова възнамерявайки да проникне при тях, из пътя си той въздигаше ум към Него: „Владико Иисусе Христе! Пребивавайки на грешната наша земя с Твоята свята плът Ти не отхвърли мирото, що изля на пречистата Ти глава каещата се грешница – и от мене, грешния, не се погнусявай, приеми от мен не миро, а самата ми кръв, която бързам да излея от любов към Тебе; и както на оная грешница не си забранил да влезе в дома на прокажения Симон, тъй, Владико, и за мене стори безпрепятствен входа в дворците на безбожните мъчители, за да проповядам там Твоето свето име и да посрамя прелъстилия ме дявол, и да покрия със срам тяхната мюсюлманска вяра.“ Тъй се молеше той с много сълзи и сърдечна болка и за същото умоляваше Пресветата Богородица, като поръчителка и непосрамваща наша помощница. Подир тая молитва доброволният страдалец се осени с кръстния знак и влезе във високата Порта, невъзпрян от никого, гдето застана пред самия турски везир Рушут паша и без никакво смущение и страх му рече:
– Господарю, аз съм християнин още от прадедите си: баща ми се казва Панайот, а майка ми — Мария. Освен това имам и трима други братя и една сестра, и всинца сме християни. А тези дрехи, които виждаш на мене, получих от теб, и за да се увериш, че съм християнин, ето виж този кръст, който нашата нелъжовна вяра ни дари като оръжие против всички врагове, а ето и върбова клонка, също християнски знак; но за да се увериш още повече в казаното от мен, ето, пред тебе потъпквам знака на вашата лъжовна вяра!
Като каза това, Евтимий сне от главата си зелената чалма, хвърли я на земята и взе да я тъпче с нозе и да проклина измамника Мохамед. Изуми се везирът, като видя този двадесет-годишен момък, застанал пред него с такова дръзновение и мъжество и нарекъл вярата им лъжовна, а техния пророк — измамник. И ужким необръщайки внимание на Евтимия, везирът с негодуване се обърна към предстоящите слуги и гневно им каза:
– Защо сте допуснали при мен такъв човек?
После заповяда на един свой чиновник да установи не е ли пиян този нахалник или пък без ум и разум?
– Не – отговори Евтимий. – Умът ми е здрав, затова и изповядвам Иисуса Христа като истинен Бог и Творец на небето и земята, а себе си като християнин и желая да умра от любов към Христа моего.
– Та значи си пиян! – рече везирът.
– И пиян не съм, – отвърна мъченикът. – Ето вече три дни откак нищо не съм хапнал.
Тогава везирът заповяда на слугите си да го хвърлят в тъмница, което усърдите везирови слуги тозчас изпълниха. В смрадната тъмница заковаха нозете му в клади и ги оковаха с тежки вериги. Подир час време Евтимий бе представен на везира за вторичен разпит.
– Дойде ли на себе си или пак си оставаш в предишната заблуда? – го попита нечестивият съдия.
– Казах ти – отговори мъченикът, – че съм християнин и син на християнски родители, и че от все душа вярвам в Иисуса Христа, истинния Бог, Който стана Човек, за да спаси нас, човеците, и Който пак ще дойде да съди хората и да въздаде всекиму според делата (Рим. 2:6).
– Остави туй безполезно празнословие, премини към нашата вяра, в която вече си бил, и ще получиш от мене велики почести и богатства.
– Напразно ме мамиш, господарю, и напразно ми предлагаш да се отрека от истинния Бог, моя сладчайши Иисус, и да приема вашата вяра, която е изпълена единствено с басни и с разврат. Та нали и самият живот на вашия учител е бил гнусен до немай къде, при туй той имал в себе си бяс; та тоя ваш бесноват наставник и вас ви е научил да вършите всякакви мръсотии, а вие вярвате в него като в пророк. Не е ли срамно това за човека — същество надарено с разум от Бога?
– Ако не се отречеш от твоя Христос и не приемеш вярата ни, ще те предам на жестоки мъки!
– О, Христе Царю! – възкликна гръмогласно мъченикът. – Не допущай да се отрека от Тебе, моя Създател, нито на думи, нито на дело, па дори да накълцат на парченца това мое тяло, храна за червеите!
След това везирът заповяда да турят на главата на мъченика зелената чалма, която Евтимий сне, разкъса на две и хвърли във везира с думите: „Вземи си своето, а мене ми остави моето!“
Пламнал от гняв, везирът заповяда час по-скоро да го хвърлят пак в тъмницата и да го бият прежестоко. Везировите слуги като разлютени зверове уловиха страдалеца и, като го смазаха от безжалостен побой, хвърлиха го в тъмницата. А там, като врани над труп, се събраха нечовечните му мъчители хем да плашат страстотерпеца, хем да го прелъгват с обещания за всякакви блага на тоя свят; ала мъжественият Христов подвижник даваше на всекиго от тях подобаващ отговор, във всичко ги осмиваше и подиграваше престъпната им вяра. Три часа след началото на изтезанията, по повеля на везира, мъченикът биде изкаран на трети разпит.
– Стигна ли до разкаяние или още си стоиш в упорството? – попита везирът мъченика.
– Една е истинската вяра, съдию – християнската, и един е Бог в три ипостаси, прославян от творението Отец, Син и Свети Дух – едно неразделимо по естество Божество. В това име съм и кръстен и станах син Божий по благодат. Как мога след всичко туй да повярвам в лъжеца Мохамед, вашия лъжепророк? На земята той е бил дом на сатаната, а и сега се намира в обятията на своя баща, дявола, и вас ослепелите, които сте повярвали в него като в пророк, ви очаква същата като неговата мъка. Знайте, че никой не е тъй прогневил Бога, както вашият лъжепророк, който толкова душù е завлякъл подире си в погибел, дето и вие окаяните сами се стремите да идете. Истина ви казвам, ако не изоставите вярата на прелъстилия ви лъжепророк и не станете християни, навеки ще погинете и ще бъдете предадени на лютите вечни адски мъки.
Хвалà на тая свобода на устата ти, мъжествени подвижниче Господен! Слава на твоето великодушие, достойно за небесни похвали!
Когато везирът чу тези смели изобличителни слова, цял се измени от гняв и повече не можа да търпи дръзновението на мъченика, като се отчая, че ще поклати решимостта и твърдостта на мислите му, и го осъди на посичане с меч. Взе палачът Евтимия и искаше да свърже ръцете му зад гърба, ала мъченикът не му позволи и му рече:
– За какво ти е да ме връзваш, когато сам дойдох тук неканен? Нали не си ме довел ти като престъпник?
Позамисли се палачът, пък го остави тъй.
И ето, славният подвижник Христов излезе от беззаконното съдилище с весело и радостно лице, сякаш не на смърт, а на брачен пир; в дясната си ръка той държеше кръста, а в лявата – върбовата клонка, на което се дивяха не само християните, но дори и самите врагове на светата наша вяра.
Щом стигнаха определеното място, палачите се спряха. В това време мъченикът застана с лице на изток и като простря ръце към небето, изрече за себе си и за цял свят пламенна молитва към Господа Бога. Когато свърши молитвата си, той се прекръсти, целуна честния кръст, що държеше в ръце, и цял изпълнен с радост и Божия благодат пригъна колене и склони главата си с думите: „Господи! В Твойте ръце предавам духа си!“
Тогаз палачът удари с меча главата му, но не успя да я отсече отведнъж.
– Удрù по-сигурно! – рече мъченикът на палача при тая несполука. О, чудно мъжество на пресветъл подвижник! Пак удари палачът, ала пак не сполучи – отсече само къс от тялото на страдалеца. Подир туй той взе, та закла мъченика като овца, разпорвайки гърлото му, и по такъв начин се сбъдна пророчеството Евтимиево, отпреди още изречено, че като овца ще бъде заклан.
Ето тъй мъжественият, непобедимият и преславен Евтимий най-накрая се сдоби с тъй пламенно желания от него блажен край, в годината 1814-та, в 22-ия ден на месец март, на неделя Връбница в шест часа подир пладне. За почуда на всички гледащи, страдалческото му тяло и след закланието му остана наколене, но за да не станат за още по-голям срам, нечестивците нарочно го бутнаха и то падна.
Трябва да кажем, че след като се раздели с мъченика, спътникът на св. Евтимий, Григорий, се запъти към мястото, гдето се бяха приютили, понеже мъченикът му заповяда щом се върне на това място, да се моли Богу за него цели три часа и после да се осведоми за съдбата му. Тъй и постъпи Григорий – след уречените три часа, когато мъченикът бе вече воден за смъртна казън, той прати споменатия християнин да узнае за съдбата на страстотерпеца. И този христолюбец, като се удостои да види края на мъченика, извести за него на Григория, който тогава побърза да види подвижника Христов, тъй славно възтържествувал над дявола.
После палачите дигнаха страдалческото тяло и по желание на Григорий го отнесоха на остров Проти – това право Григорий купи от палачите с голяма трудност и за много пари. Докато ги пренасяха, от светите мощи на мъченика все още течеше топла кръв, макар тялото да бе на открит въздух вече три дни; но по-славно от всичко бе, че когато Григорий взе честната глава на светия мъченик и със сълзи я целуваше, беседвайки с мъченика като с жив, тогава тая свещена глава отваряше очи и като жива гледаше Григория и всички присъствуващи с весел и приятен взор. И това чудо стана дваж, в присъствието на мнозина.
След това Григорий облече тялото на мъченика в иночески одежди и го положи в храма „Преображение Господне“.
Между това Григорию се искаше да пренесе светите мъченишки мощи на Атон, ала недоумяваше по какъв начин да постигне тая цел. Затова все още и оставаше в Константинопол. Но ето, явява му се веднъж преподобномъченик Евтимий насъне, успокоява го и му обещава, че сам в свое време ще дигне мощите си и ще ги пренесе на Света Гора.
И друго чудо извърши този новомъченик още докато Григорий пребиваваше в Константинопол. Синът на един християнин, шестгодишният Янко, беше болен от огневица – четири дни лежеше вече без съзнание и надежда за оздравяването му изгубиха не само близките му, но и лекарите. Повикаха тогаз в дома на Емануила Григорий с мъченическите одежди. И още щом завиха болното с окървавените одежди на мъченика и го му дадоха да пие вода, с която бяха намокрени, детето отвори очи; после то поиска още от водата, с благоговение целуна мъченическите одежди и начаса се вдигна здрав.
Накрая Григорий намери кораб за Атон и с него достигна светогорския бряг като Ангел вестител за изповедничеството и страдалческата смърт на новия преподобномъченик Евтимий. Там той донесе коса от честната му глава и окървавените одежди, които благоухаеха.
За да прославим Бога, не ще премълчим и за чудото, което мъченикът извърши, докато Григорий пътуваше към Света Гора. „На 21-и април ние стигнахме от Константинопол в Дарданелите“ – разказва един християнин от Несебър на име Христодул, който се удостоил да изпита върху себе си чудо, сторено от светия мъченик. „Там аз заболях от силна настинка и главобол и мислех, че смъртта не е далече, но още щом ми дадоха да пия вода от кървавата дреха и коси на новомъченика Евтимий, – велик си Ти, Христе Царю – аз начаса оздравях и заедно със старец Григорий отидох на Света Гора, дето се поклоних в свещените обители, изпълнен с желаното от мен здраве“.
Един кидонски жител на име Антоний се разболява от огневица. Идват приятели да го навестят, сред тях е и някой си Кириак. Той захваща да разказва за станалото неотдавна мъченичество на светеца. Болният слуша с внимание, благоговение и вяра тя разказ и тутакси започва да усеща облекчаване на болестта, а когато разказът за мъченика стига края – и болестта съвършено се стопява. Чувствувайки себе си здрав, той се вдига от постелята и благодари на светеца за изумление на всички присъствуващи, с които начаса отива да се разходи.
А и на самия Кириак синът бе получил изцеление от одеждите на тоя светец; от благодарност Кириак изпрати на светеца прекрасно кандило. Корабът, който караше кандилото, попадна в голяма морска буря, но още щом окачиха на платното му намиращите се на него одежди на светеца, морето се укроти.
Трябва да отбележим, че докато Григорий беше в Константинопол, той раздаде на много християни части от одеждите на мъченика и от тях мнозина се излекуваха от различни болести. Тъй деветгодишната дъщеря на един лекар на име Марин се изцери от перде на окото. Един жител на остров Проти се избави от блудните помисли, които често го безпокояха, като призова името на преподобномъченик Евтимия край ковчега с мощите му.
По молитвите на новия преподобномъченик Евтимий да избави и нас Бог от душевни и телесни недъзи и да се сподобим с Небесното царство от нашия Господ Иисус Христос, Комуто подобава слава и господство в несвършващи векове на вековете. Амин.
Честната глава на св. преподобномъченик Евтимий сега се намира в руската светогорска обител „Свети великомъченик Пантелеимон“. Паметта му се празнува още и на 1 (14) май, заедно със светите преподобномъченици Игнатий и Акакий.
Източник: Petkohinov.com